РЕЖИСЬОРЪТ КАТО СТУДЕНТ СРЕД НАС: РАДОСЛАВ ГИЗГИНДЖИЕВ - ГОЛЯМОТО ФИЛМОВО ПРИТЕГЛЯНЕ
Около 50 стихове и разкази, повече от 5 филма в търсене на филмова конструкция, поетика и творчески хоризонт, 3 награди, авторство и водене на телевизионно предаване, киножурналистика...
Какво ни казва една ранна творческа биография:
"Винаги съм усещал невидимите взаимовръзки между хората, между животните и хората, природните стихии и елементите, които изграждат света - огъня, водата, пръстта, въздуха... взаимовръзките между клетките...
Вселената не е създадена заради нас, не сме толкова важни в тези илюзии... ние просто ги създаваме. Ние сме част от потока, който е тук, за да създаде съзнат божествен отпечатък чрез изкуството и любовта.
Затова открих режисурата като моя начин да бъда себе си и да показвам неща, които с невъоръжено око няма да видите".
Любима и често публикувана снимка на Радослав
Фотография: Деляна Георгиева
Участие в наградената от Гьоте институт фотография на тема "Съвременният мъж в действие" на фотографа Генчо Петков.
Другата половина от образа е на скулптора Михаил Черкезов
Срещата с личността и нестандартните творчески въплъщения на Радослав Гизгинджиев напомня, че:
Творчеството е голяма красива хипноза. Действаща между творба, творец и възприемател. То е транс. Неизбежен ген, елемент от кръвта, орисия, от която няма измъкване. Вратите и пътищата, целите водят все към него, за да почувстваш себе си и да достигнеш до посланията си, а после да ги предадеш... През изповедалнята като в голяма чакалня стои върволица от хора и свят. Трябва да ги изповядаш. Надарен си да Виждаш неща, които са истинското ти зрение, друго не може да бъде. Няма покой. Творчеството е треска, озарение, неспокойствие, полуда. Толково много искаш да кажеш... Творчеството е благороден, красив наркотик на щастието. То е огън. Пеперудите обичат огъня. От срещата на пеперудата и огъня се поражда особен вид пеперуда – огнена пеперуда. Това е тя, Творческата душа – Пеперудата на творчеството.
Творческата самоличност на Радослав е напълно установена и ясна за себе си и другите, ясна, но и много провокативна и създаваща горещи привърженици и силна съпротива.
От 3-4 години Радослав осъществява все по-ярко своето творческо "настъпление" и себенамиране. Какво е то? Поезия и филми, надмогват ФИЛМИТЕ! Киното е синкретичната вселена на изкуствата. Там има всичко и за разлика от театъра – природата е жива. Тя не е декор. А Радослав усеща: полето, тревите, скалите, реката... хората и техните вътрешни истории.
Много писачи на поезия има сред нас, но много малко студенти-режисьори.
Трябва обаче отново да ни стане ясно, че можеш да бъдеш ученик или студент, а личността ти да стои над това ограничение по някакви причини. Вярваш си и това не на всеки се харесва. Работиш, твориш, грешиш/не грешиш, успяваш, блесваш, прострелват те... не падаш, изстрелваш се, летиш, искаш да летиш. И така нататък. Точно това е времето, в което се преборваш за себе си и своето място, градиш своята самоличност. Тя цял живот се гради. Но началата са важни.
Радослав все още е студент ІV курс Славянска филология, на който разбиращите го преподаватели прощават отсъствията и изчезванията, но това, което изчезва от едната страна на света, се появява от другата. Там той е абсолютно всеотдаен.
От другата страна Радослав е творец, работещ върху себе си, и студент не само тук, но и в Колежа за филмови и екранни изкуства в София, където негови водещи преподаватели са режисьорът Дочо Боджаков, покорил ни с филмовата си симбиоза с романа на Виктор Пасков „Балада за Георг Хених” незабравимият „Ти, който си на набето” и Марин Дамянов, съ-сценарист на един от последните съвременни български филми, които грабнаха съзнанието -„Бащата на охлюва”. Преподаватели-филолози, не се сърдете, че той малко повече вярва на тях, своите по-преки учители, които стоят още по-близо до призванието му. И те са водачите му по пътя на режисьорското въплъщение. През май тази година Марин Дамянов гостува при нас с цикъл лекции върху психологията на киното. Филмовият и литературният поглед бяха обединени в два цикъла лекции – неговият и този на Юлиана Стоянова, която ни отведе към литературно-психологическите школи.
При нас, откъм страната, от която изчезва (но за да се появява от другата страна), Радослав е студент, показващ преди всичко проникновен усет за литературата. Той е заразен от фолклора, нопоиска дипломната му работа да бъде филм. Темата е малко втрещаваща „Комуникацията между демон и човек в родопския фолклор”. Ала докато тече времето за консултации с любимия преподавател по фолклор, то просто си изтича, а Радослав е някъде другаде. Къде? През тази пролет прави три филма почти едновременно – „Привидения”, „Дъжд” и „Минутите”. Те искат посвещение. Изчезване от едната страна. И появяване от другата.
Влез в създадения наскоро сайт на Радослав и ще разбереш много за неговата Друга страна!
И все пак всичко тръгва от Синьото, от първото неумолимо вълнение, което ражда филм:
".....Лятото на 2006 г. усещах в себе си силно напрежение, което не знаех как да го освободя от себе си. Разхождах се по улиците на града и непрекъснато наблюдавах и снимах с фотоапарата - това продължи 2 месеца. Снимах и пак не можех да изкарам, това, което бе в главата ми. Опитах с камера... и нещата се преобърнаха - разбрах че това е нещото, с което мога да постигна покой и реализация на сетивата ми..."
Следва:
„Светлосиньо 2” (можеш да го изтеглиш от сайта)
Малко след "Светлосиньо" 1 сметнах за необходимо да направя опит да адаптирам посланието си и да бъда малко по разбираем - така се роди "Светлосиньо " 2. Много неща ме накараха да направя поредицата „Светлосиньо". Как започна всичко и защо? Случайности няма... Имал съм дни, в които съм гледал телевизия, разлиствал съм вестници, говорил съм с много хора и ме мъчеше въпросът: ”Защо хората си причиняват това?” Домашното насилие, наркоманията, себеотрицанието, агресията и вътрешната война... И в цялата тази игра на случайности къде стои божественото и къде - дяволското. Помислих си, че изкуството ще даде отговор на този въпрос - и не сгреших! Започнах психологическа рекапитулация, спомних си разкази на мои приятели, преживяли проблемите, които се засягат във филма, и започнах да пиша сценария. Няколко различни истории - едни невероятни, други смели, но всички реални. Подкрепен от Д-р Теменуга Димитрова - психиатър и психотерапевт с 4 книги зад гърба си, подкрепен от моите приятели Даниел Инков, Вера Колева, Жени Банова и Елис Якуб. Благодаря на всички тях, защото те участваха във филма с огромно желание да помогнат. Но най-трудната част предстоеше - аз трябваше да напиша и текста на дявола, който играя в „Светлосиньо”... Да вляза в кожата му, но преди това трябваше да го опозная - започнах да чета автобиографиите на масови убийци, за случаи на домашно насилие, за психологията на наркомана… и още, и още, и накрая - успях. "Защо хората си причиняват това?”- мисля, че открих отговора, а когато го открием това, вече може да помогнем както на себе си, така и на другите. Дяволът не прощава, той знае за слабите места на хората, той е вътре в нас, а не наоколо. Ще ни провокира, ще ни заведе на точното място, на случайното място, случайната ситуация... Ще ни пробва и тогава ще бъде точният момент, в който трябва да направим снимка отстрани, в която снимка ще се появи едно-единствено нещо - силует, боядисан в светлосиньо. И ако не се заблудиш от хубавия цвят, ще забележиш,че силуетът е дяволски, и тогава ти ще разбереш кое е слабото място на Дявола. С помощта на екипа на neogen.bg, ggbit.info, "Майки срещу дрогата" и участниците във филма Ви представям „Светлосиньо”
Следват:
„Привидения”, вдъхновен от поезията на търновската поетеса Снежана Иванова,
проектът„Дъжд”, замислен като визулна поезия на всички ритуални природни и човешки въплъщения на дъжда,
„Минутите” (игрална импресия), филм, осъществен по творчески проект на екипа на сайта, в който:
На игра и на истина действието преминава през 15 отделни врати на себепознанието и навлизането в същността на тишината. Все едно това са и петнайсетте камъка в дзен градината Рьоанджи (единият винаги е невидим). Последният е и първи - както е и последната минута, която е първа в новияживот на думите, нотите, рисунките. В него винаги остава нещо неуловимо, до което трудно можем да се докоснем във физическия свят - мълчание, плъзгащо се като сянка по вода в мястото на предраждането. Как беше непрекъснато повтарящият се израз от филма:"Да си преговорим спомените"? - уроците, грешките. Песенното вглеждане назад - синкопът напървия сърдечен тон, с който започва всичко: заблудите, самозаблудите, търсенето на смисъл - вървенето и стигането, и новият път напред.
Оценката е на Иван Иванов, поет, възпитаник на ВТУ