СЛАВЯНСКИ ЕЗИЦИ > Текстове от конкурси по превод > Съвременни хърватски поети: Иван Херцег - избрани преводи

Съвременни хърватски поети: Иван Херцег - избрани преводи

Николай Николаев, магистрант по транслатология със сръбски и хърватски език

Иван Херцег

Поет, прозаик и редактор, роден епрез 1970 в Крапина, завършил е Хърватистика във Философския факултет в Загреб, а в момента работи като лектор във вестник Jutarnji list. Стихотворенията му са преведени на полски, унгарски, македонски, словенски и английски. Включен е в прегледи, панорами и антологии на хърватската поезия. Главен редактор е на списанието „Poezija” (поезия) и редактор в Библиотеката на същото списание. Издал е стихосбирките: Naša druga imena(Загреб 1994), Noć na asfaltu(Карловац, 1996), Snimke zemaljskih uzdaha(Загреб, 1997), Anđeli u koroti (Загреб, 2004), Nepravilnosti (Загреб, 2007), разказът му SMS – cvijetni porno е включен в антологията на хърватския еротичен разказ Libido.hr (Загреб 2002). Живее в Загреб.

Награди: 1994. – Goran, 1996. – Zdravko Pucak (grad Karlovac)

Платинено момиче

Отдавна, докато още света го имаше,

Искаше да излезеш от нощния си дом

И гола да крачиш около омагьосаните светилници,

С лице към непознатото небе.

Каза ми: „ зоват ме изгорели мъхове!

Те са парченца от отминали облаци,

След които сам плакала като дете.

Твоята тревога беше колебливостта

И океанската тъга те превърна

Нереална, непоносима девица

Отдавна, докато още прохождаше фотографията,

На втория ден, през нощта, беше фатална изкусителка

За всичко живо в мен,

Обичаше ме като глас от водата,

Като следа от ледена маска върху стената.

Ти се страхуваше да дишаш

И в екстаз безразсъдно повтаряше:

„Освободи ме, освободи ме...”

Отдавна, докато още дори пространството го нямаше,

Моят дух беше лилав приказен сняг

И не знаеше дали ще се родиш и

Превърнеш в платинено момиче

- Или в ангел в траур

Преоблечи се завинаги в пробната на живота

Като момиче

Наметни се с плаща на изгубената дъщеря

И се върни при себе си, в мрежата, която

Описва съвършените обръчи на потопа,

В който всички ще оцелеем,

Но и ще изчезнем от лицето на земята

Ще ти протегна другата си, по-вярна ръка,

И ще крача с теб по замръзналата вода,

По снега, който продава най-пресните си сънища

Само и само да би паднал още веднъж,

За да прикрие всичко отминало

И всичко, което ще се случи, в мислите,

В тъканта на безкрая и мига.

Като да ми е изтекло времето,

Започнах да диря следи

По всички дни, по вчера, по утре.

А те придобиват значение

Едва когато забравиш четмо и писмо,

Когато отново се родиш човек

Или се вдигнеш от мъртвите, а всичко около теб

Си остане същото, както вчера и утре.

Като да ти е изтекло времето,

Започна да си водиш бележки

За нас, за завчера и вдругиден.

Днес те няма тук, имаш среща

Със своето „аз”, чакаш да се появи

От светлината, от мрака, от височините, от дълбините

От утробата, в която почиват всички закони, молитви и грехове.

Съвършен лабиринт

Всяко небе над нас

Е винаги огромен екран.

От неговите краища дебнат

Кървави флагове,

Понякога в него прелитат живописни гърди,

Полови органи, ръце, ходила.

Но обикновено си е ослепително бяло

И изпълнен с насекоми.

Тогава всички около мен вървят мижешком.

А снегът се лепи върху ми.

Дълбоко под повърхността,

По нейните безкрайни коридори

Се лутат прелюбодейци

Жени с ябълковидни задници.

Зорко ги пазят евнуси,

Които никога не са виждали

Огромния простор над повърхността

И никога не ще разберат думите:

Всичко е бил островитянинът

Вампир племенник сняг

Няколко пъти даже и Бог.

Тях ги изговарят

онези с прозрачните кълба

На тънките си, крехки шии.

А в мен остават само объркани снежни човеци.

Всяко небе над нас

Е винаги огромен екран.

Същества, сътворени от малки черни дупки,

Без сърце, без слух, без обоняние

Програмират миналото в него.

А за онези, изработени главно от сънища,

Се пише „Съвършен лабиринт”.

В мен остава само ледена червоядина.

Като сняг

Нощем не мога да спя

Затова слушам как случайни духове

Се возят върху времето из Загреб.

Понякога рязко набиват спирачки,

Сякаш изгубили пътя,

Надолу по гърба ми, надолу по облаците,

Надолу по снега.

И приятелите ми ми казваха „Лека нощ”,

Но пак не мога да заспя.

Представям си ни на сватба

В някой ресторант на реката (1),

По която всеки сезон тече

Чист сняг, който не се вижда.

Поискала бях от теб сватбена рокля,

А ти ми обеща неизвестност.

Нямаше човек, който да ти противоречи,

Нямаше и такъв, който да не ме види.

Само аз и ти, ти без мен, аз без теб,

Като всеки изоставен сняг.

И вкъщи, казва мама,

Вали сняг, който никой не вижда,

А родителите ми са разтревожени.

Небето се е спуснало чак до земята,

Хората са се смалили колкото нокът,

И тези тук, и онези там,

Близки и далечни.

Нощем не мога да спя,

Та слушам как случайни духове

Слушат снега, просто като сняг.

(1) „в някой ресторант на реката” – така наречените „сплавови” са заведения, които са закрепени върху водната повърхност.

Платно

Преструваш се, че знаеш, че едно

Е най-голямото и самотно число,

И винаги тръгваш да казваш „ ти си само едно...”

А аз те прекъсвам

С пръст на устните.

Преструвам се, че знам, че „Магнолия”

Постоянно се върти в едно въображаемо кино,

И че нашето желание за лудуване,

Породено от напрежението в слънчевия сплит,

Нервността в кутретата на ръцете, онези

Безполезните, моите и твоите,

Е по-голямо от отрязани езици на влюбени

Върху зацапано призрачно платно,

Чиито краища се дърпат от Бог и враг.

Преструваме се, че знаем какво е животът.

Когато се докоснем до него, може да бъде

Завеса, стена, надгробна плоча.

Но ако само го разглеждаме,

Тогава е човешко лице, кожа,

Окървавена и нетрайна.

Когато ни е скучно, един другиму

Си отхапваме пръстите и си играем със сенките.

Преструваме се, че знаем какво е платно.

Преструваме се, че е едно.

Преструваме се, че сме едно.

Лимб

Около нозете ти прелитат птици и ти ги смяташ

За вечност, а аз не знам дали си горе или долу, зовеш ли ме,

Прелъстявайки ме със сутиен

От бодлива тел.

Няма съмнение, че без нищо свято в себе си

Твоят път е съвършен, защото не води наникъде.

Пред себе си виждам само кълба от тайни,

В тях се роят пропилени дни,

Черни кучета, свещници и псалми.

Неуморно повтарям:

„второто ми име е Лимб,

Второто ми име е Лимб”

Около главата ти прелитат думи, стихове,

А аз ги чета с равен тон, на очите

С превръзка от бодлива тел:

„Лилавото е дяволски цвят,

Бог е олово и мед,

А аз – твоята луда съименничка.

Оставаш си моят лиричен джаз.

От другата страна на лошото време”

Тяло

Островът ни поглъщаше отвътре,

Скимтеше и стържеше по жилите и нервите

Като призрачно пиратско платно.

Седейки на пътя с качулка от паяжина,

Ти раждаше мъртво дете, обезумяла крещеше с чужд глас.

Кръвта се стичаше по бедрата ти,

Давейки камъни и мравки,

И мигом се превърна в издатина,

Чуждо тяло в чистия прах.

За миг бях мъртъв, бях нищо,

Само както едно тяло може да бъде,

А нетърпими бяха крясъците,

Разтапяха неизстиналите още тъпанчета,

Кости и кожа в странна каша.

Този миг бях твой, бях нищо,

Както само телата могат да бъдат.

Да призная ли още нещо?

На света има толкова много съвети,

Колкото и смърт, колкото има и въздушни джобове

В земята от изгнили раждания.