Антония Велкова-Гайдарджиева

УВОДНИ ДУМИ

ИЛИ НОСИМ ЛИ ХРАМА В СЕБЕ СИ

Приех с известни притеснения (тъй като не съм професионален историк), но и с вътрешно убеждение и ентусиазъм да бъда един от авторите на „Истории” към създадената преди няколко години библиотечна поредица „Търновски църкви и манастири” по идея и под ръководството на акад. Иван Радев. Всъщност притесненията ми бяха свързани преди всичко с това, доколко подобни книги събуждат любопитства във време на осезаема духовно-религиозна криза, на крайна релативизация на свещеното, когато „живеем в постхристиянското време на смъртта на Бог” (Ричард Рорти) и на „разцърковяване на Църквата” (Радован Бигович). От друга страна, съм възпитана в дух на почитание и респект към култово-религиозните ни средища, формирали през Средновековието и Възраждането фундамента на духовния ни и културен етос. Още повече занимаването с издирваческа дейност, с проучването на архиви, с дешифрирането и интерпретирането на хроники и летописи, на писма и документи, с конструирането на родови генеалогии е част от работата ми на литературен историк.

Естествено е подобен тип издания, издържани в духа и принципите на съвременното културологично мислене, да балансират между фактографски-уточняващата и повествователно-сюжетиращата линия, между документалното и тълкувателното начало. Няма съмнение, че е повече от необходима една обективна реконструкция на неописаните до момента архивни материали и съществуващи официални документи, на писмените паметници и устните свидетелства. При подобни издания акуратните историографски и текстологични наблюдения вървят редом с интерпретативните построения, вкусът към единичния детайл и маловажната на пръв поглед подробност – с по-глобалните изводи и изследователски обобщения.

Проучването на историята на търновската църква „Успение Пресветая Богородица” ме съприкоснови с невероятно богато хилядолетно историческо и културно наследство, с цяла галерия от колоритни фигури и по-скромни силуети на епископи и презвитери, на интелектуалци и занаятчии, на преуспели и обеднели еснафи, на учители и ученици, на просветители и революционери...Тук история и култура, вяра и литература, документ и разказ взаимно се оглеждат и допълват, за да конструират градивната памет за личности и събития, сцени и реплики, слова и дела.

Както ни убеждава знаменитият изследовател на световните религии Мирча Елиаде, до каквато и степен да е стигнал процесът на десакрализация в модерните общества, те запазват следи от религиозната преоценка за света. Рано или късно човек изпитва необходимост да пребивава в модалностите на свещеното, в света, натоварен с религиозни стойности.

Безспорно българският православен свят от столетия е ориентиран около култовите религиозни средища – около храмовете и манастирите. Онези пространства, в които ортодоксалното християнство е колкото аспект на историческата, националната и културната ни идентичност, толкова и екзистенциална същност; въпрос за смисъла на съществуването и за последните основания на човешкия живот.

Убедена съм, че подобни изследвания дават шанс отново да намерим изгубените дълбини на битието си, очарованието на миналото си, достолепието на дедите си, мъдростта на традициите си. Очаквано е “Историята” на една средновековна българска църква с ”царски статут” да съдържа и утаява в себе си множество културни пластове, държавнически решения, делнични тегоби, екзистенциални избори, мъченически изпитания, церемониални поведения, творчески прозрения... Така че изследването „пулсира” между официалните и алтернативните версии на историята, между явеното и потуленото, между публичното и интимното, между лицата и маските, между мощно огласеното и дискретно прошепнатото...

Така напр. всички знаем за Венета Рашева, спътницата на българския поетически гений и революционер Христо Ботев, но малцина са чували за съществуването на нейната сестра Мариола х. Николова и съпругай Никола х. Цанков, едни от най-щедрите дарители и епитропи на историческата църква „Успение Пресветая Богородица”. Всички въодушевено честваме култа към Св. Георги или Св. Никола, но малцина имат представа за съществуването на Св. Иван Трапезундски Търновски, покровител на старата столица. Всички рецитираме, перифразираме стиховете и размислите на Петко Р. Славейков, но малцина знаят за неговия съратник и приятел Христо Драганов, всеотдаен възрожденски педагог...

Всяка градска култура разполага със специфичен реквизит от истории, чието разказване, по думите на Аласдър Макинтайър, е основното средство за моралното възпитание на поколенията. Надявам се, че настоящите „страници из историята на търновската църква „Св. Успение Богородично” ще се впишат в ценния корпус от съвременни изследвания, легитимиращи идеята за скъпоценността на наследството, едновременно познато и непознато, автентично и митопоетично. Подобни издания са част от колективната „работа на паметта”, както би се изразил френският философ-херменевт Пол Рикьор, която възстановява и въобразява, деконструира и реинтерпретира. Тръгвайки по често пъти загадъчните следи, на завещания, посвещения, надгробни паметници, писма, дарения, прошения, описи, приписки, се домогваме до една сравнително пълнокръвна картина на онова, което е било. В нея зазвучават камбанени мелодии, възкръсват имената на знайни и незнайни майстори-зидари, завладяват религиозно-героическите жестове на християните мъченици, впечатляват съзаклятнически кодекси на смелостта и справедливостта, вдъхновяват творчески пориви. Тук хора и сгради, текстове и контексти, молитви и песнопения заедно изграждат тялото и духа на църквата-светиня, на историческия и символическия търновски капитал, съхраняван от презвитери и учители, епископи и настоятели, живи и мъртви. В този смисъл „страниците из историята на църквата „Успение Пресветая Богородица” не само спомнят и възстановяват миналото, но и съпричастяват към каузите на десетки родолюбиви граждани на старопрестолната Асенова махала. Така както е било през епохата на Възраждането или в годините на изтощителните националнообединителни войни след Освобождението, когато всеки е давал мило и драго за пребъдването на енорийския храм и махленското училище, за просперитета – материален и духовен – на „всинца ни”.

Подобни страници постигат друга степен на познание – не само исторично, но и моралистично; познание, което поучава и озарява.

***

Дори и „най-хладните” във вярата в определени гранични ситуации правят усилия да проникнат в другата част на универсума – там, където световете се преобръщат, чудесата се случват, истините се прозират. Там, където страстите на земното се заменят от радостите в отвъдното. Вярващият човек, homo religiosus, пребивава най-малко в два екзистенциални модуса. Той едновременно преживява обективната емпирична действителност, но и дешифрира трансцендентни послания. Той живее във видимото, но се домогва до невидимото. В най-голяма степен преходът от едното в другото състояние се осъществява в черковния храм, като място, същностно различно от останалите: „Порталът към вътрешността на черквата бележи прекъсване на целостта. Прагът, който отделя двете пространства, указва и дистанцията между двата начина на съществуване – профанния и религиозния”.[1]

Християнският храм, като фундаментален опит на вярващите да конструират свещеното пространство, фокусира центъра на духовно-религиозната, героико-мъченическа география във всяко селище, регион, област. Сакралната сграда сама по себе си осигурява „достъпа” до божествените истини, до отвъдисторическите – вечните събития.

И ако, говорейки за „местата на памет” (по Пиер Нора), отчитаме, че те са резултат на продължителни борби и преодоляване на антагонистичните отношения между отделни частни или съсловни памети, то можем да кажем, че в българската ситуация, независимо от историческите периоди, политическите режими, социокултурните обстоятелства, християнските храмове не са подлагани на варварско разрушение от поданиците на българската държава. Напротив, на тях се гледа като на съборни – ритуални, мемориални, възпоменателни - верски средища или поне, като на исторически светини, с които личностите, групите, партиите държат да се идентифицират. Защото в хилядолетното българско духовно битие енорийската черква или катедралният храм са хранилища и убежища – от робските неволи, от социалните драми, от природните стихии - от „ужасите на историята”. В тях усърдно се преписват и ревностно се охраняват свещени книги, реликви от старината, шедьоври на изобразителното, резбарското, иконописното изкуство.

В големите източни цивилизации, твърди М. Елиаде, храмът е получил важно преосмисляне: той е не само imago mundi, но и земно възпроизвеждане на трансцендентен модел. Църквата съсредоточава в себе си огромна символическа мощ, валидна за всички. Тя събира, приютява, осветява. В още по-голяма степен това важи за източноправославните религиозни практики и мислене. Тяхна отличителна характеристика е, че не възприемат Църквата толкова чрез функциитей на институция, колкото като съкровено местообиталище, като пристан и заслона, като „онази, която съставя общността на спасението” (К. Янакиев), като „литургична общност, модел на всяко общество и земен град” (Радован Бегович). Православната църква се живее, в нея богомолците влизат, но и тя прониква в тях, бележи ги от кръщението до опелото. Неслучайно именно според църковните регистри за раждания, венчавки и погребения най-точно се е определял в миналото броят на населението в различните села, градове, околии и именно около тях се изгражда колективната памет за най-важните периоди от националната история.

***

След като вече бях приела да бъда автор в библиотечната поредица „Търновски църкви и манастири”, уговорих среща с енорийския свещеник протойерей на „Успение Пресветая Богородица” Иван Пенков във връзка с проучване на църковния архив. Посещението ми съвпадна с празника на светите апостоли Петър и Павел и службата в тяхна чест. Беше топъл юнски делник, в храма се бяха събрали ревностните именници и енориаши – мъже и жени, деца и старци, цели семейства. Докато течеше богослужението, лицата на миряните изглеждаха озарени, очите им сияещи, погледите им пронизани от магията на ритуалното действо. Тези жители на търновската Асенова махала наистина, макар и за кратко, пребиваваха в литургичното време. В сутрешните часове на 29 юни те се бяха пренесли отвъд границите на делничните потребности и преходните щения. Става дума за особена атмосфера, в която богомолците се изживяват като субекти в религиозния спектакъл. По време на службата някак необяснимо със средствата на рациото се преобразяват чувствителността и мисълта, жестовете, усмивките, даже тембъра на гласовете. Защото храмът въплъщава идеята за съвършенството и блаженството на едно установено и благословено от Бога съществуване. По време на празничната литургия всеки енориаш, пристъпил в храма „Успение Богородично”, преживяваше себе си като църковно същество, като homo adorans (същество за прослава и радост).

Да бъдеш не просто страничен наблюдател, а субект в празничната литургия, е въпрос на личен избор и дълбока вътрешна потребност. Границата между „олтара” и „пазара”, между църквата и улицата е фундаментална: „Църквата е не просто институция, тя е жизнената среда, в която се богословства. В която се екзистенциализират послания”.[2] Не може да се отрече, че в часовете на празничното богослужение всъщност пребивавахме в друг план на времето – в литургичното време, когато радостта е същностно различна от материалното доволство и социалното благополучие; когато радостта е нещо, което се нарича блаженство: „Блаженството е вечният елемент на радостта. Благодарение на него е възможно радостта да включва в себе си скръбта, от която изгрява и която приема в себе си. В блаженствата Иисус Христос нарича бедните, плачещите, гладните, жадните и преследваните „блажени”. И им казва: „Радвайте се и се веселете”. Радостта сред скърби е възможна за онези, които са блажени и чиято радост има вечно измерение”.[3] Това е радостта, независеща от тукашното и сегашното; абстрахирана от бренното на земята и устремена към отвъдното на небесата. Тя е душевна хармония, вътрешен порив, екстаз: „Блажени миротворците – гласи седмата заповед, - защото те ще се нарекат синове Божии”, т.е. блажени са тези, които умеят да живеят в мир със себе си, надмогвайки телесните страсти, като ги подчиняват на духа. Защото само тогава желанието да се живее в мир с другите може да има морално оправдание. Следователно, от друга страна, блаженството е вътрешно преживяване, т.е. онова състояние на духа, при което настъпва душевна радост – тиха и външно почти незабележима. И още: блаженството е състояние на угасналите страсти и успокоение от всяко смущаващо душата движение, състояние на търсен покой сред нерешимите противоречия на духа”.[4]

Именно по време на християнския празник се случва така необходимото за верския опит „сливане на хоризонтите” – на млади и стари, на живи и мъртви, на видимото и неведомото. Там, сред песнопенията и обредните свещенодеяния, сред молитвите и речитативно изричаните благословии, сред мириса на тамян и звука на кандила – се сбъдва срещата между човека и Бога. Празникът е самата възможност да си върнем „вкуса на вечността” в иначе преходно и суетно земното.

В такива ситуации, както би се изразил отец Николай Нешков, всеки енорийски свещеник или висш духовен йерарх буквално вижда как човекът идва при Бога. За да се изповяда и помоли, да се пречисти и благодари, да изплаче болката и намери отново брод към спасението. Пребиваването в храма е вътрешен живот, светоглед. И когато се намираш на ръба на екзистенцията, и когато си окрилен от случващото ти се по стъгдите на житейското.

Многократните разрушавания поради външнополитически агресии и природни катаклизми и последвалите възстановявания на общия „Дом Господен” вдъхва увереност, че в него заедно пребивават живите и мъртвите йеродякони, икономи, учители, зографи, дарители... Тук са и сегашните църковни настоятели – авторитетният адвокат Паскал Паскалев, поетът-педагог Здравко Пеев, архитектът Донка Колева, Драгомир Ганчев, Красимира Тодорова и, разбира се, прот. Иван Пенков. Но тук са и отколешните, предани на църквата свещенослужители и настоятели Михаил Пеев, Никола Радевски, Христо Енев, Стефан Върбанов, Люба Мирчева... Тук все още витаят сенките, откънтяват стъпките, прозвучават гласовете на епископ Климент, на митрополит Филип, на свещеник Инокентий Радевски, на епитропа Никола Ив. Шишков, на съпрузите-дарители Тодорка и Янко Христови... Защото всички тези хора от преди и сега носят храма в себе си. За тях евангелското и богослужебното слово е велико чудо, спасение от тъмното и мрачното на света.[5] И най-важното – тези хора се превръщат по най-ненатрапчивия и незадължаващ начин в пример, в поведенчески модел. Такива хора са стълбове и опора за останалите. Те са естествен притегателен център в енорийското пространство отвъд всякакви административно-йерархични правила – свещенослужители и псалти, изповедници и съветници. Кротостта, смиреността, служението на тези хора са сякаш завещани, унаследени, родословни. За тях личностният авторитет тук на земята не е форма на властване над останалите, а воля да служиш на другите.

Още с влизането в двора[6] на храма те обзема усещането, че си попадаш в друго пространство, което те кара да осъзнаеш неизмеримото, да приемеш недостъпното, да се смълчиш пред онова, което те превъзхожда. За съжаление през втората половина на XX в. и началото на XXI в. църковният живот прекалено се осветскостява и обективизира; превръща се в поредица от граждански узаконени и обществено институционализирани ритуали, често пъти външни, хладни, непричастни спрямо субстанционалното битие на църквата: „Религията на постмодернизма е синкретична и езотерично-окултна – тревожно обобщава Радован Бегович. Това е цивилна (гражданска) религия или религия на ню ейдж. На плуралистичното мислене и на свободата на избора в религиозен план съответстват религиозният синкретизъм, „религията без принадлежност”, без артикулирани и утвърдени догмати, канони и институции. Човекът избира от всяка религия това, което му допада, но не приема нито една напълно, нито дори християнската. Той всъщност избира своя религия. В същността си гражданската религия – „религията без Бога” – е система от вярвания и ритуали, чрез които модерните общества сакрализират своята собствена светска сложност и подпомагат общата отдаденост на гражданския ред”.[7]

Наистина, повече от необходимо е в днешните православни „църковни общества” да влизат не просто инициативни и социално действени натури, а достойни хора, които да заразяват с непоклатимата си увереност в религиозните фундаменти на съществуването.

В задълбоченото си културологично и историко-архитектурно изследване „Алтарь. Ступа. Храм. Архаическое мироздание в архитектуре индоевропейцев” Н. Павлов тръгва от следното базисно знание, а именно, че за древните най-значителните точки в пространството на природата остават за боговете: „Ориентируясь в пространстве бьiтия, они несознанно придерживались фундаментального принципа – принципа недоступности центральной точки етого пространства. Древний человек всегда стремился приблизиться к етой сакральной точке, находиться или поселиться как можно ближе от нее, но в своей центростремительности он никогда не позволял себе лично утвердиться в ней. Ета центральная точка, axsis mundi всего обозримого мира бьiла местом возможного присуствия бога на земле”.[8]

Човекът от традиционните общества неотменно се стреми да бъде в близост до центъра на света, т.е. до светилището. Защото именно то осигурява на ритуално-символично равнище отварянето на хоризонта, „вертикализацията” на света. Храмът едновременно е средоточие на публичния живот, но също така е център на съкровеното. Храмът е място за колективни служения, но и за лични откровения. Храмът е външно обиталище, но и дълбинно съкровище, общо и свое място, което никой не е в състояние да отнеме. В пределите на историчното той може да бъде разрушен, осквернен, но рано или късно храмът възкръсва, тъй като, бидейки отвъд историята, моделът му остава ненакърним: „Первое, что люди начинают восстанавливать после войнъI и разрухи - ето алтари и святилища. Сначала восстанавливается средоточие смьIсла жизни, главньI ориентир все пространстве, а потом, уже вокруг него, постепенно ортанизуется и сама жизнь”.[9]

Няма съмнение, че и в началото на XXI в. православните храмове се възстановяват, реконструират, строят. И днес те са притегателен център за граждански акции, държавнически и родово-фамилни ритуали. Така в съвременната епоха храмът се превръща все повече в светско пространство и все по-малко в място на молитвеното мълчание, немеещо пред неизразимото и неповторимото: „Това е един от резултатите от вътрешната душевна „глобализация” на човека – той става плосък, проектирайки всички „вертикали” на душата си в равнината на словото”.[10] Така е, защото отношенията във все по-унифициращия се материален свят имат временно обусловен и неабсолютен характер. От друга страна обаче съществуването в крайно отчуждение, в постоянен страх от живота без основи, е непосилно бреме. Може би близо е времето, когато поколенията все по-уверено ще поемат пътя на завръщането в родния край, в бащината къща, в енорийската черква. Нещо, което ни завещават възрожденските дейци на вярата и знанието, на религията и културата като д-р Никола Пиколо, майстор Григор Табака, отец Зотик, даскал Димитър Самоводски... Онези, за които да си праведен християнин е означавало да бъдеш достоен гражданин, милеещ за своите места – за бащиното огнище и за махленския храм, за родното селище и за целокупното етническо землище. Там, където се случват ключовите събития на човешкия живот и на познаването на себе си.

„Героите” на настоящата книга в различни моменти от пребиваването си в земното прозират смисъла на съществуването си, непоклатимостта на ценностите си, непреходността на делата си – за да оцелее църковната сграда, за да заблестят иконите, да се изографисат стените, да се издадат и извезат книгите...

Храмът „Успение Пресветая Богородици”, една от историческите светини на старата столица помни средновековното си царско минало, възрожденските си строители, дарители, учители, гордее се със следосвобожденските си свещенослужители и епитропи, радва се на почитта на днешните си енориаши и настоятели. Местообиталище на светите мощи на Св. Филотея Темнишка от времето на славния цар Калоян, монашеско убежище на търновските царици, религиозно-просветно средище през епохата на Възраждането, в което прозвучават гласовете на П. Р. Славейков и Н. Бозвели и където се изповядват усърдните в занаята си майстори табаци, в годините след Освобождението се превръща в енорийски храм за жителите на Асенова махала. След опустошителното земетресение от 1913 г. , когато повечето църкви в града са разрушени, с общи усилия и безусловна верска преданост долномахленци възстановяват храма си, за да продължава и днес той да бъде една от култовите сгради-емблеми на старата столица; сакрално място, в което се кръщават поколения млади търновчани и откъдето отпътуват към „място злачно, място покойно” техните баби и дядовци, майки и бащи.

Именно тук, вляво от Царските двери се намира единствената в старата столица чудотворна икона на Св. Богородица в сребърен обков. Чудотворната мощ на Богородичната икона е засвидетелствана в приложения надпис на гръцки език в долнатай част: „О, каква благодарност изпитах от чудесата ти срещу Опасността и с благоговение оставам този малък дар, и с благодарност и с вяра се моля на Теб, Богородице, опора, надежда, спасение! Търновски Макариос, 1809, ноември 29...”. Впоследствие по инициатива на Църковното настоятелство е поставена двуезична табела на български и английски език в полза на посетителите със следното съдържание: „Това е същата тази икона, която в Летописната книга се споменава като чудотворна. По време на турското владичество, според преданието, с молитвите и с помощта на тази Богородична икона били излекувани децата на турския бей. За благодарност иконата била обкована със сребърна риза”. Една от легендарните версии е, че на съпругата на турския бей се присънило, че е добре да се помоли в православния храм „Успение Богородично”, за да се спаси детето й. И... чудото се случило! И до ден днешен богомолците вярват, че иконата на Божията майка дарява с рожби бездетни семейства, възвръща душевното спокойствие и фамилна хармония, сипе обич и благодат...

Настоящото изследване е скромен опит да възкреси паметта за един стародавен търновски храм, който е не просто „локална” историческа ценност, а национален културен капитал.

Събития Най-нови Катедра Класически и източни езици и култури Катедра Класически и източни езици и култури Катедра Класически и източни езици и култури КАТЕДРА ПРИЛОЖНА ЛИНГВИСТИКА КАТЕДРА ПРИЛОЖНА ЛИНГВИСТИКА КАТЕДРА СЪВРЕМЕНЕН БЪЛГАРСКИ ЕЗИК КАТЕДРА СЪВРЕМЕНЕН БЪЛГАРСКИ ЕЗИК КАТЕДРА СЪВРЕМЕНЕН БЪЛГАРСКИ ЕЗИК КАТЕДРА СЪВРЕМЕНЕН БЪЛГАРСКИ ЕЗИК Най-четени Едни от най-известните древногръцки философи… Похищението на Европа в Картини и скулптури: Белгия през моите очи ПЛАМЕНА ЧЕЛАВРОВА – РОК ЗВЕЗДА, ДИЗАЙНЕР И СЛАВИСТ: Никола Уиърмаут: Идва свежо попълнение от България КАТЕДРА СЪВРЕМЕНЕН БЪЛГАРСКИ ЕЗИК РЕЖИСЬОРЪТ КАТО СТУДЕНТ СРЕД НАС: РАДОСЛАВ ГИЗГИНДЖИЕВ - ГОЛЯМОТО ФИЛМОВО ПРИТЕГЛЯНЕ В НАВЕЧЕРИЕТО НА 8 ДЕКЕМВРИ – ФИЛОЛОГИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ С НАЙ-МНОГО ОТЛИЧИЯ! ДВЕ ПОЧЕТНИ ПРОФЕСУРИ И АКАДЕМИЧНАТА НАГРАДА НА ОБЩИНАТА ЕВРОПА. ИСТОРИЯ Бразилските дипломати – културни мисионери и писатели: Подобни ЗАДУШНИЦА, ЧАСТ 3 От ЕГИПЕТ към Дубай Доклади от Студентска научна конференция ''Научно и културно наследство на руската емиграция в Българи'': НОБЕЛИСТЪТ РОБЕРТ КОХ – БАЩАТА НА МИКРОБИОЛОГИЯТА Магистърска програма по конферентен превод Великотърновски университет "Св. Св. Кирил и Методий" Водопадите Игуасу КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ПОРТУГАЛСКИЯТ ЕЗИК? Aufzeichnungen über den Tod ТАВТОЛОГИИТЕ НА РАЗБИРАНЕТО ДНИ, ПОСВЕТЕНИ НА ГРЪЦКОТО КИНО