(Harry Potter and the Deathly Hallows)

“Хари Потър и даровете на смъртта” е последният от поредицата романи за Хари Потър. Съпоставен с предходните, той е много по-сериозен, много по-тъжен и много по-предизвикателен за своите млади читатели. „Това е търсене”, както казва самият Хари. Търсене не само на корените на една оживяла приказка за Смъртта и даровете, които е дала на трима смели братя. Това е търсене на душата, в душата. Търсене на доброто, на силата на невинността, на съвършената всеотдайност, на абсолютната липса на егоизъм. Литературният критик би казал, че това е разказ, който следва много педантично модела на геройската история и романа на израстването. За читателя, потопил се в дълбините на този сложен вълшебен свят обаче, това е разказ за едно момче, което се е научило да обича приятелите си безрезервно, което се учи как да прикрива обичта си към своята любима, за да може да я предпази, което открива в себе си сякаш неразривното единение на доброто и злото.

От гледна точка на сюжета, Хари продължава да издирва хоркруксите на Черния лорд – предметите, които крият парчета от душата на Волдемор и свидетелстват за най-безумното престъпление – да раздереш душата си със зло, за да притежаваш цялата власт, сила и дори безсмъртие. Задачата на момчето се усложнява още повече от факта, че за Новия ред на възродилия се лорд той е Неблагонадежден №1, издирван, гонен, преследван. Сякаш нарочно замислено от вече покойния Дъмбълдор (мъдрият и силен директор на училището за магия „Хогуъртс”) се появява и изкушението Хари да намери и да стане владетел на Даровете на Смъртта: най-силната вълшебна пръчка, животворния камък и мантията невидимка, която Хари всъщност вече притежава. В един от най-тежките за него моменти той осъзнава, че тези предмети няма да му помогнат, защото не Смъртта е неговият враг, а олицетворението на Злото. Бавно и упорито младежът с белега върви към изпълнението на своята задача и на своята съдба. В друг сюблимен момент – битката за Хогуъртс, неговия истински дом – той разбира, че единственото, което може да надвие Злото е Смъртта. Но той носи в себе си частица от това зло. Несъзнателно лорд Волдеморт е превърнал Хари в свой хоркрукс, вложил е в него част от душата си. Хари трябва да умре, за да умре и злото в него, за да умре още една частица от олицетворението на Злото. Едва ли някой би се усъмнил, че Хари посреща своята участ достойно и се оставя доброволно да бъде убит. Но не умира, защото бялото надделява над черното, защото злото в него е привнесено отвън и чуждо на неговата собствена същност и душа. Завръщайки се към живота, той се изправя в дуел със своя враг. Мелодраматичен момент, би казал литературният критик, но пък вълнуващ, би споделил читателят. Доброто побеждава Злото, защото другояче не може да бъде и не трябва да бъде.

Философската притча, в която поставя героя си Джоан Роулинг може да ни припомни една от безценните мисли на Платон: „Никой не знае дали смъртта, която хората с ужас смятат за най-голямото зло, няма да се окаже най-голямото добро”.