Превод: Мира Костова

Издателство „Весела Люцканова”

Мира Костова е преподавател по полски език във ВТУ, водещ основни езикови дисциплини от създаването на катедра „Славистика” (1995). Автор е на 20 публикации, измежду които две основни учебни помагала (Wybór tekstów z literatury polskiej. В. Търново. 2001 ; Jeśli chcesz wiedzieć więcej... В. Търново. 2005) и 4 преведени книги. Две от тях са на единствения досега славянски папа Йоан Павел ІІ - Да прекрачиш прага на надеждата. В. Търново, 1995, Йоан Павел ІІ. Дар и тайна, В. Търново, 1997 – в съавторство с Мария Шанца).

Последнатай преведена книга е „Последни истории” на Олга Токарчук, писателката, която се превърна в символ на последното полско литературно двадесетилетие и разказва неговите съвременни притчи. Книгата е публикувана в престижното едноименно издателство на писателката Весела Люцканова, допринесла за развоя на българската фантастика. Самата Олга Токарчук има основано издателство, кръстено на името на една от най-магичнитей героини – Рута. Фантастичният елемент е един от основните в творчеството й.

Това е четвъртата преведена книга у нас. Мина представянето на другата току-що преведена книга „Правек и всички времена” на Георги Кръстев. Фрагменти от тази, определяна като най-амбициозна и най-митологична, книга са печатани в сп. Панорама. През 2002 година е издадена първата преведена на български книга „Дом дневен, дом нощен”, пр. Христина Симеонова и сб. с разкази „Музика за много барабани”, пр. Силвия Борисова. В края на годината се очаква да излезе още една преведена от Силвия Борисова – наградената с престижната награда „Нике” за 2008 г. книга „Бегълци” (в рубриката „Зона на преводача” вж. преведени фрагменти от книгата – преводът е наш, студентски и преподавателски). Посвещаванй е и специален брой на „Литературен вестник”.

„Последни истории” е опит за сага, но невъзможна сага, казва Токарчук. Това е и нейната книга за преживяването и осъзнаването на смъртта. Три са разказаните истории и три са смъртите, преживени от героините в тях – майка, баба и дъщеря. В първата история това е бавната и неизбежна смърт на едно куче, което Ина наблюдава в къщата, където бива приютена след лека катастрофа. Във втората история това е смъртта на съпруга, до чието мъртво тяло прекарва последната си нощ втората героиня, майка на първата. В третата история, това е смъртта на един фокусник, видана през очите на внучката, която се занимава с правене на пътеводители. Тук много силен ефект крие разиграването на смъртта, първо, чрез фокуса на разрязването в сандъка и после – последвалата същинска смърт, която героинята Мая скрива от своя син. Всяка от смъртите е повод да бъде изгледана филмовата лента на изминалия живот, да бъдат казани истини за него, много често свързани с разминаването на хората в едно семейство, техните отчуждения и несъвършени събития. В тази книга, както и в споделени мисли авторката утвърждава идеята, че хората са много различни. По повод на същото заключение, тя пояснява, че нейното образование по психология я е научило на общото и повтарящото се, а сама е открила колко е важно да разберем, че сме различни.