Превод от албански: Нелджан Моллахалилова, Нели Димитрова, Петя Григорова (Балканистика)
Горда се издига над широката река Буна и над град Шкодра древната крепост на Розафат1.
Кога е поставен първият камък в основите на тази крепост? Нищо не се знае. Нейната история се губи в мъглата на илирийската древност, древният народ по тези земи.
За едно нещо обаче се знае ясно: някога, тя е била под владение на лабеатите и после ардианите, които са били две силни илирийски племена. По онова време целия бряг на Адриатическо море, отсам, до славната Тергеста или Триесте в наши дни, бил е илирийски бряг. По-късно дошли римляните, славяните,норманите, венетитите, турците и много други чужди народи. През вековете, камъните под стените на Розафат, както и самите крепостни стени, са били пролети с реки от кръв на онези, които са я нападали и на онези, които са я защитавали. Чужденците са идвали и са заминали, докато нашият народ си останав тази илирийска земя.
Със строежа на крепостта на Розафат е свързано и едно хубаво и горчиво предание, което датира от нашата стара древност.
Ето какво казва това предание.
....... Падна мъгла над река Бунa и я покри цялата. Тази мъгла остана там три дни и три нощти. След три дни и три нощти духна слаб вятър и отдалечи мъглата. Отдалечи я и я отнесе до хълма Валданузи. Там на върха на хълма работеха трима братя. Строяха една крепост. Стената, която правеха денем, се разваляше нощем и така и не я възвишиха.
Отиде там един добър старец.
-Приятна работа, трима братя!
- Благодарим ти, добри старче. Но къде я виждаш ти нашата добра? Денем работим, а нощем се разваля. Знаеш ли да ни кажеш някоя добра дума: какво да направим, че да удържим стените на крака?
- Аз знам – им каза старецът – но имам за грях да ви го кажа.
- Този грях лежи над нашите глави, че ние искаме да я удържим на крака тази крепост.
Добрият старец се замислил и попитал:
- Женени ли сте, юнаци? Имате ли си вие юнаци ваши жени?
- Женени сме – му казаха те. И тримата имаме наши жени. Кажи ни значи, какво да направим, че да построим тази крепост.
-Ако искате да я удържите, свържете я с думата за вяра (alb.‘besa’ дадена дума, която се спазва на всяка цена): на момичетата да не им казвате, вкъщи да не разказвате за думите, които искам да ви кажа аз. Така от трите етърви, която иска да дойде утре да ви донесехляба, да я вземете е да я вградите жива в стената на крепостта. Тогава ще видите, че стената ще обхване мястото и ще се издигне за цял живот.
Каза така старецът и тръгна: сега се виждаше, после не се виждаше.
Скръб! Големият брат наруши дадената дума и думата за честта. Каза вкъщи, разказа на своята жена, че ето така и така (всичко), каза й да не идва там на следващия ден. И средният брат наруши дадената дума: разказа всичко на своята жена.
На сутринта, те и тримата станаха рано и отидоха на работа. Чуковете удрят, камъните се чупят, сърцата бият, стените се възвишават.......
Вкъщи, майката на момчетата не знаеше нищо. Каза на най-голямата:
- Бре дъще, господарите искат хляб и вода; искат и кратуна с вино.
Най-голямата невяста и каза:
- Майко, днес не мога да отида, че съм болна.
Обърна се и каза на средната:
- Невясто,господарите искат хляб и вода; искат кратуна с вино.
- Майко няма да отида, че ще ходя при роднините.
Майката на момчетата се върна при най-малката невяста.
- Абе малка невясто...
Най-малката невяста се изправи на крака:
- Заповядай, майко!
- Господарите искат хляб и вода; искат кратуна с вино.
- Майко, аз отивам, но си имам малко момче. Страхувам се, че ще иска карма да пие и ще плаче.
- Невесто, заминавай, а момчето ще го гледаме ние, няма да го оставим да плаче. – и казаха етървите.
Стана най-малката, най-добрата, взе хляба и водата, взе кратуната с вино, целуна си момчето по двете бузи, пристигна в Казена, там изкачи хълма Валданузи, доближи се до до мястото, където работеха тримата господари: двамата девери и съпругът й.
- Лека работа, майстори!
Какво е така ?
Чуковете спират и не удрят, сърцата бият силно-силно. Лицата пребледняха. Когато видя съпругата си, най-малкият хвърли чука от ръката си, прокле камъкът и стената. Жена му го попита:
- Какво ти има, господарю? Защо проклинаш камъка и стената?
Изправи се по-големият девер:
- Ти си родена в черен ден, етърво наша. Ние сме го направили с думите да те вградим жива в стената на крепостта.
- Здрави да сте, девери мои. Аз ще ви оставя една поръчка: когато ме вградите в стената, дясното ми око да остане навън, десният ми крак да остане навън, дясната ми гръд да остане навън, защото си имам малко момче. Когато започне да плаче – с едното око ще го гледам, с една ръка ще го милвам, с един крак ще клатя люлката и от една гръд ще му давам да пие. Гръдта ми ще се вкамени, крепостта ще се построи, момчето ми ще възмъжее, ще стане цар и ще царува.
Така я взеха малката невяста, и я вградиха в основата на крепостта. И стените се издигнаха, възвишиха се, не се разрушаваха както преди. Нейните основи- камъните са и днес мокри и мъхести, защото продължават да текат сълзите на майката за нейния син.......
И синът й порасна, бори се и възмъжа.
---------------------------
*Този разказ на писателя Митруш Кутели (алб. Mitrush Kuteli) е със сюжет от албанския фолклор и по-точно е свързан с общобалканската балада – баладата на вграждането. Крепостта Розафат се намира до град Шкодра (на славянски известен и като Скадар), древен град в северозападна Албания.Митруш Кутели е роден на13 септември 1907 в град Поградец, на брега на Охридското езеро и умира на 4 май 1967 в Тирана. Той принадлежи на поколението писатели от между двете световни войни и е един от основателите на албанската проза. Този разказ е от сборника, озаглавен “Стари албански разкази” (алб. “Tregime të moçme shqiptare”, Tiranë 1998).