Екатерина Янева, Магистър по Славянска филология

Какво означава да принадлежиш на един литературен град? Какво е същинското му и ежедневно битие? Какво означава за един град да бъде белязан като литературен обект? Знаменитите исторически места – какво са те за съвремието?

“Мъглиж - беше пръв…”, пише Гео Милев в поемата “Септември” и тези думи са добре известни на почти всички българи, или поне на тези, които обичат българската литература, или на тези, които внимават в училище. Но изричайки познатата фраза, почти никой не се досеща, че между Стара Загора и Казанлък, врязан в Балкана се намира град Мъглиж - една от някогашните първи въстанически крепости на Ивайло, днес просто общински и административен център с интересна атмосфера и още по-интересни хора.

Още при стъпването в центъра на града прави впечатление един величествен хълм, на който е издигнат паметник на септемвриец, направен в миналото като символ на колосалния акт на въстанието през 1923 година и издигащ се все още със същата стряскаща гордост. Едва по-късно разбирам, че времето на “Септемвриеца” още не е изтекло, че той не е част от миналото и може би никога няма да бъде. През изминалите двадесет години “епохата на социализма” все по-сигурно пускаше корени в историята. Времената се промениха и поеха естествено по нов път, който за хората от моето поколение показваше действителността, затова “онова миналото” ни е чуждо, а Мъглиж - толкова учудващ, дори малко демоничен. Всички постройки, надписи, бюстове са комунистически. Най-известното кафене се казва “Септември”, комунист, развяващ червена факла, представлява огромната рисунка на сградата на читалището, сърп и чук върху издигнато знаме над нечии домове се поклащат от вятъра, а името на местната гимназия е “Гео Милев”. Хората вървят замислени по улиците, обградени от знаците на миналото, подухва планински вятър, носещ аромат на гора, който допълва впечатлението за непреходност. Контактувайки с тях, разбирам, че те не усещат нещата както аз - за тях строфата на Гео Милев е причина едно затънтено селце да стане град и да донесе благоденствие, докато всъщност в Мъглиж не е избухнало въстание. Местните не виждат нищо демонично в “съхраняването на историята” и ме гледат с почуда. Разбира се, почитта към поета и публициста, която демонстрират е похвална, това, което плаши външния човек, е поклонничеството и категоричният отказ да “продължат напред”. Дали всъщност те не са затворници на града? Дали интуитивно не пазят всичко “както е било” от страх пред времето? Истината е, че в града всичко е в “минало време”…

“Мъглиж - беше пръв…” - казва стар мъглижанин на свой приятел, седнал на дървена пейка до пътя. “Да, беше… “ - отвръща събеседникът с горчивина. Защото всичко наоколо “беше”, всичко е и ще бъде “там”, но за никого не е “тук и сега”! Осъзнавам, че хората не живеят с историческите факти, с историята, а живеят в една поема - в “Септември”, в един сън, който е повод за мъглижка гордост, но никога не се е случил. Опиянени от прелестната природа и от самия град, жителите на Мъглиж не искат да се събуждат от този сън, който всъщност не е демоничен, а прекрасен!